Изгарят дните в непосилен пек,
разтваря лято жарката си пазва,
сред зреещото жито, тих, нагазва
задъхан юли. Като дъх е лек
добрият вятър – топъл, бързорек,
какво ли на зрънцата пак разказва?
Плашилото едва се забелязва,
но толкова прилича на човек.
Остава то посред реката златна –
да пази хляба от крадци. Да, но
ликът му само смътно е загатнат,
Дано да го опази, ах, дано! ...