Изгнаник.
Отпървом топъл беше моят дом,
огнището, душата де си греех!
В него радост дирех вечер щом -
прибирах се, детето си люлеех!
Прегърнеше ме с двете си ръчички
и разтопяващо наричаше ме – татко,
как грейналите, мънички очички,
с поглед - нежност, галеха ме сладко!
Любящата супруга бе ми там,
разперила крилете - гургулица,
обгръщаше ме да не мръзна сам
с ръцете топли, чисти на светица!
Но мигом в прегрешение изчезна,
картината на този весел дом,
как злобата скова го, тихо влезна,
и угаси огнището ми - мълчешком!
Ръцете заледи ни, като в морга,
детето ми, отдалечи във тишината,
домът довчерашен, превърна във каторга,
а мен в изгнаник вечен на земята….
11.06.2015 г. Влад.Нед.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados