Усмихвам се – усмивката ми нищичко не значи.
Поглеждам – с празнота е пълен моят взор.
Досущ съм като всички минувачи,
заключила се в собствен мой затвор.
Старая се отчаяно да си приличам
(на петнайсет съм и важно е това);
шепнешком „из-гу-бе-на“ си сричам,
да не би да се забравя – затова.
Като другите е трудно да живея,
изгубила дълбочината на небето си,
но сега – в замяна - пък владея
изкуството да липсваш сам на себе си.