Опитах да прегърна на вятъра крилете,

да задържа за миг отминалото време,

да припомня на дъжда за световете

и за онзи кът на края на небето.

Където океанът бе надвиснал над очите ми

и се потапях в бледи облаци отлитащи,

стъпвах тихо върху ято птици незапомнени,

вдишвах въздуха и се надявах още.

Прострях ръце, за да прегърна вятъра,

а той измъкна се от мен със крачка настрани

и ме подведе да се върна там, във спомена,

към мястото, където днес си ти.

За миг опитах да докосна твоите ръце,

но хванаха ме в клопката си тези на дъжда.

От тяхната прегръдка моето сърце

смирено затуптя в едно със песента.

Ръцете на дъжда се вкопчиха във моите,

за да стопля техния измамен свят.

Не заличих ли името ти аз от нотите,

чу ли на китарите сподавения плач?

Ела във спомена, спаси ме от заблудата,

че мен обичал си, че вятърът помогна ми.

Измамена не искам аз да бъда.

Боли. Ти помниш ли, до мен ли си?

                                                            юни, 2010