Розата бяла на този свят е родена,

за да дарява на земята красота.

Но мислил ли е някой, че е тя влюбена,

и чезне, гасне по една мечта.

В живота си кратък - дните не броят се,

от пъпчица малка в цвете превърна се в този свят тъжен.

Живееше в лехичка, с маргаритки дружеше

и със тях за неща наивни си шептеше.

Докато във ден един съдбовен

покрай нея мина момък -

и засия на розичката сърчицето,

душата й засвети в пламък.

Часовете и минутите течаха,

а розичката бяла като в сън живееше -

всяка секунда тя момъка чака

и с верните си другарки от сърце се смееше.

И тогава - чудо! - той мина покрай нея,

даже в нея вгледа се и се усмихна.

Трепнаха листенцата й бели -

към нея той с ръка посегна.

Дъхът й секна - завъртя се в миг света й в черно,

опита се да вдиша, но нещо стискаше я силно -

пръстите на момъка се бяха впили в крехкото стъбло -

отне й той живота, не трепкаше вече листо ни едно.

И в косите руси на свойта любима

закичи момъка красивия цвят.

Така розичката малка погина

като жертва на един любовен трактат.