Виждал съм хиляди очи...
Но точно онзи чифт ме карат толкова дълбоко да потъвам...
Стени, които ме запазват силен за момент руши...
Цигара щом запаля – само ако знаеш колко силно си опъвам...
Въздухът във белите ми дробове превръща в дефицит...
Съзнанието трудно е да съсредоточи... Мъгла около мен е от цигареният дим... Мисълта блуждае...
И сякаш съм готов да се предам, унищожавайки у мене всеки левкоцит...
На болестта на всеки му известна... Любовта – това е!
Видял съм хиляди усмивки... Стоплен бях от милиони слънчеви лъчи...
Но истински да се усмихна ме накара тя, когато ме погледна...
И нещо вътрешно изкряска в онзи миг: “Замълчи!”...
Не спирай да се любуваш на таз’ картина ненагледна...
Поех отново въздух... Тежко!
Защото не е лесно да се носи на плещи такъв товар...
Главата рационално разсъждава, но сърце младежко...
Изтупва, като ценна вещ у магазинче на лихвар...
Сърце ли? Прегърнаха ме много хора през годините,
но сал един човек накара сърцето ми да бие толкоз’ учестено...
И непознато... Сякаш чуждо утрото е впримчвайки ме в тишините...
Защото само тя превърна сивото във оцветено...
© Съби Седник Todos los derechos reservados