Изповед

Виждал съм хиляди очи...

Но точно онзи чифт ме карат толкова дълбоко да потъвам...

Стени, които ме запазват силен за момент руши...

Цигара щом запаля – само ако знаеш колко силно си опъвам...

Въздухът във белите ми дробове превръща в дефицит...

Съзнанието трудно е да съсредоточи... Мъгла около мен е от цигареният дим... Мисълта блуждае...

И сякаш съм готов да се предам, унищожавайки у мене всеки левкоцит...

На болестта на всеки му известна... Любовта – това е!

Видял съм хиляди усмивки... Стоплен бях от милиони слънчеви лъчи...

Но истински да се усмихна ме накара тя, когато ме погледна...

И нещо вътрешно изкряска в онзи миг: “Замълчи!”...

Не спирай да се любуваш на таз’ картина ненагледна...

Поех отново въздух... Тежко!

Защото не е лесно да се носи на плещи такъв товар...

Главата рационално разсъждава, но сърце младежко...

Изтупва, като ценна вещ у магазинче на лихвар...

Сърце ли? Прегърнаха ме много хора през годините,

но сал един човек накара сърцето ми да бие толкоз’ учестено...

И непознато... Сякаш чуждо утрото е впримчвайки ме в тишините...

Защото само тя превърна сивото във оцветено...