Есента рони листи от моето тяло.
Стволът се оголва, но изправен стои.
По него са бръчки, белези от рани.
Но мъдрост е това, душата мълви.
Дъждът се стича по Божията дреха.
На корените дава глътка лечебна.
Вихри го брулят. Снеговете го подеха.
Причудлив е така, нагоре погледнал.
Изправен стои, но сам не е самотен.
Край него и далеч от него по света
има и други обрулени от живота.
Те подават му вейки кафяви крила. ...