Изправена

Есента рони листи от моето тяло.
Стволът се оголва, но изправен стои.
По него са бръчки, белези от рани.
Но мъдрост е това, душата мълви.

Дъждът се стича по Божията дреха.
На корените дава глътка лечебна.
Вихри го брулят. Снеговете го подеха.
Причудлив е така, нагоре погледнал.

Изправен стои, но сам не е самотен.
Край него и далеч от него по света
има и други обрулени от живота.
Те подават му вейки кафяви крила.

Трошички от обич при него ще литнат,
само на Човеци в душите родени,
за да превърнат в дъга цветна лъчите,
кацнала на голото но гордо рамо.

Напролет, може би, ще се разлистя
и с нови вейки ще произнасям „Осанна“.
А ако последни сокове изтисквам
и мъртва пак изправена ще остана.

Дълго ще стоя като ветропоказател.
Ще се гадаят посоките верни по мен.
Ще мълчи оня злостен предател,
застанал с брадва, от силата ми удивен.

Ще бъда!
И мъртва ще бъда!

26 06 2015