Изтърколиха се годините
Завърнах се към старите руини,
на детството, към полъха му свиден.
Назад аз тръгнах, към дядовата къща,
вече със име на жена, а не на момиче.
Изтърколиха се годините,
а на село вече няма нищо -
и баба, и дядо си отидоха,
а сега и къщата вече е на други.
А толкова е грозна, пуста,
но може би е съхранила,
най-хубавите и безгрижни спомени
от онези години. Но вече ми е чужда.
Поех назад, видях и татко,
той малко преди баба си замина.
Всички казваха, че толкова си приличаме,
но как да бъда него, като толкова ми липсва...
В сърцето ми остават техните лица,
всички мили моменти, онези истински Слънца.
Сега сякаш всичко се разми така,
че дори денят не идва на света със своя нежна светлина.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Лилана Танкова Todos los derechos reservados
