Отварям вратата, очаквайки
полъха на познатата миризма,
миризмата на уют, на дом.
Но вместо това мирис няма.
Липсва.
Така, както липсва смеха.
Нахлуват в мене чувства безпощадни
и чувам плача на сърцето,
за хората живели там,
за миговете, в който бяхме ние заедно със тях.
Изведнъж настана тишина, не чувах вече плач.
Реших, че време е да ходя ...