Жена с очи на сърна
на П.
В тебе има плаха сърна –
скриваш тъгата ù в поглед
- бездна в черни очи.
Няма викове в тях,
а сълзите стоят
като гълъби кротнали
на морски прозорец.
Тях синевата ги топли,
а ефирът ги мами гальовно.
Свитото тяло
- черупка срещу света людоед,
а ръцете притихнали
са птици безкрили.
Мигове, трепнали в чудо –
като пламъче бледо -
невидимо, крехко и мило –
ето светулката, где се е скрило.
Щом заговориш,
песен тонира
злободневния шум.
И сърцата на хората
се обръщат улисано
- ангел паднал ли
с шепот ги вика,
или листа от бреза им шептят,
или звездите се ронят
магически...
Вечер ще седнеш
до рожба – твоята сянка,
с твоя осанка, очи и плахо сърце,
ще ù разкажеш с глас на дете
как в гората на хората
има толкова бели мечти
и съцветия ярки.
Колко е страстно да бъдеш човек,
доброто да даваш
и в душата ти бог да е с теб.
© Златина Георгиева Todos los derechos reservados