Късно е! Тъжна лягам в моето легло.
Не ми се спи, очи не искам да затварям,
притворя ли ги, на живота злото колело
нова страница за мен отваря.
И мислите ми мигом ме предават
повеждат ме където аз не ща,
хиляди въпроси ми задават -
oтново мъченица съм в нощта.
Какво съм аз? Защо съм?
Защо го има в мене тоз' живот?
Казват, ценен бил! - Съгласна съм,
но зa моя тъй да мисля - нямам повод.
Родила съм се не отдавна, малка, синя,
а някои вече днес наричат ме жена,
и какво от туй? Животът тъй ще мине,
труд, умора, болка, тъмнина!
Защо бе, Господи, Си ме създал?
Защо не ме остави в тайните недра?
Какво ли ценно в мене Си видял,
та да го извърша и тогава да умра?
За туй ли, че на някого бих могла да съм потребна?
За туй ли, че някой път към мене е поел?
Може би и аз да дишам било е редно,
или имала съм на земята цел?
О, омразна ми е всяка цел,
щом смисълът нейде там се губи,
зад вечния, скрития,т предел
гдето чезнат суети човешки и заблуди.
Чезне и животът там, напразно
боря се да бъда млада, да се докажа,
вечер в душата ми е празно,
на кого ли за мъката си да разкажа?
О, Господи, страх ме е, не искам
цяла вселена със мене да умре,
животът, за който поела съм риска,
да стане трансцендентно море!
След време никой няма да ме помни,
няма да знае за мойте борби,
за туй, че скитаха бездомни
моята обич и мойте сълзи.
Нищо! Нека на пепел стана някой ден,
днес обаче никак не прилича
младостта ми, що е върху мен,
с мисли черни да обличам.
Стига! Ето утрото вече настъпва,
моят живот ме чака навън,
слънцето единия крайчец подръпва
от завесата на мрачния сън.
Сега ще мисля, за туй, че съм жива,
че майка ми безумно ме обича,
че на живота пустата крива
не може да сломи това момиче!
Ех, живот смислен и безсмислен.
Да мисля повече не смея.
От силите човешки твоят ребус пò е силен
Остава ми само да те живея.
© Слънчево Момиче Todos los derechos reservados