Живот, ти банален си, но пък жесток -

тъй кратък, дързък и примамлив,

чезне в теб любов, омраза, свят и Бог,

а човек е само един мираж измамлив.

И макар че носиш черно-бял воал,

ти винаги отстъпваш пред любимата - смъртта,

и с косата ѝ сечеш без капка жал,

на жътвата се радваш, точно колкото и тя.

В тленност ти душите си затворил

като кивот свещените скрижали,

във тях ти свойта грозна тайна пазиш

и телата им отнемаш, щом са я разбрали.

Със мен не по-малко си играеш,

на коварната ти табла все съм мат,

като куче срещу щастието лаеш

и пъдиш го далеч от моя свят.

Но знаеш ли, предателю живот,

аз нищичко не губя – вечността е моя.

Нима не мечтаех за това до гроб?

Желанието ми изпълни по неволя.

А ти в кръговрат един безкраен

ще гониш вечно своята любима,

а тя - смъртта - ще бъде само с мен,

там, където споменът за теб изстива.

Знам, че единствено от ревност ме държиш

в гнусната прегръдка на живота,

но мен недей ти да виниш,

че банална съм, но пък жестока!