Живот, ти банален си, но пък жесток -
тъй кратък, дързък и примамлив,
чезне в теб любов, омраза, свят и Бог,
а човек е само един мираж измамлив.
И макар че носиш черно-бял воал,
ти винаги отстъпваш пред любимата - смъртта,
и с косата ѝ сечеш без капка жал,
на жътвата се радваш, точно колкото и тя.
В тленност ти душите си затворил
като кивот свещените скрижали,
във тях ти свойта грозна тайна пазиш
и телата им отнемаш, щом са я разбрали.
Със мен не по-малко си играеш,
на коварната ти табла все съм мат,
като куче срещу щастието лаеш
и пъдиш го далеч от моя свят.
Но знаеш ли, предателю живот,
аз нищичко не губя – вечността е моя.
Нима не мечтаех за това до гроб?
Желанието ми изпълни по неволя.
А ти в кръговрат един безкраен
ще гониш вечно своята любима,
а тя - смъртта - ще бъде само с мен,
там, където споменът за теб изстива.
Знам, че единствено от ревност ме държиш
в гнусната прегръдка на живота,
но мен недей ти да виниш,
че банална съм, но пък жестока!
© Касандра Всички права запазени