Животът продължава...

Животът продължава...

И времето тече...

Зенитът му преминал

съкрушен, премръзнал, уморен

като столетен ствол прекършен,

лишен от порив, от простор!

Седя!

Потънал в размисъл дълбок,

изпълнен с мисли мрачни

и спомени свидни.

Задавайки си сто въпроса.

Но един без отговор е сякаш -

А сега накъде?

Времето не ще да спре.

Нима на място ще стоиш?

Не ще ли продължиш?

И отговорът е един:

- Да се изправя, да вървя.

Да започна отначало.

Това и ти ще подкрепиш...

Та ти и туй ми завеща.

Такъв харесваше ме ти.

Изправен! Горд! Непоклатим!

Значи приемам таз борба.

Ще продължа!

Ще бъда мъж!

Боже, колко лесно е да се каже!

Знам, това очакваш ти от мен -

да продължа изправен до сетния си ден.

Ще бъде! Не ще те посрамя!

Но и ти ще трябва да ме подкрепиш -

ще имам нужда и от твоята сила.

Затуй, сакралния ти лик

в сърцето си ще скрия!

Но, моля те, да му позволиш

с ритъма на моя пулс да бие,

да бъдем двама, както и преди...

И тогава! Така ще да успея!

Не ще да те предам!