И се чудя как ще бъде посреднощ, щом нощните птици огласят мига.

И свежест обгърне студените  устни, удавени в сълзи, очите не ще да заспят.

Затворени страници, притихнали стонове, в картина затворени бледи мечти.

Не гасне ни болка, ни обич, ни тихият шепот на вятър безпътен,

уловени в затвора на лунни лъчи, те всички се молят, за малко, моля те, спри.

Ще погледна часовника толкова подъл, ще докосна тъмнината с дъх,

подритнати в нищото, изказани думи, надежда и плът.

Нощта убива бавно сините цветя, тъжно прецъфтяващи се свличат.

А аз със тях ще слушам, как безброй щурци напомнят ми със песен,

че "утре", може би ще има, тръгва с тебе моят смисъл, на дълъг път, мъглив и тесен ...