Нека да започнем отначало...
Всичко в нас върти се без посока
и осиновени сме завинаги от Великата Безкрайност!
Тя е нашата мащеха.
Тя ще ни кърми, дори, когато се допираме с бели коси до гръдта й.

В амулети ще превърнеме себе си,
а димът от спомените ще ни дави,
докато откриеме майка си,
същността си
и изровим висшата си красота от изгорелите душевни рани на телата си!

...и сега съм там,
в деня на Великия Размисъл,
погледнал света през скъсаните си обувки,
откривам, колко бледа съм между всички бледи
...точки.
Просто точки без съдби!
Те топят се, но пристигат все по-всеотдайни от всякога!
Отдават ми се!
"...милото ми другарче се раздаваше за всички,
а сега на гроба му седи увяхналото грозно цвете.
Дори бодлите му ги няма вече,
а и красотата без да пита, някой му отсече."

Това са грозни дни,
обсебени от малки незначителни желания,
егоистично скрити в дебелите умствени ракли на фасадата...
Това са тъжни дни...

Сами оставаме всяка вечер
добре закърмени и напоени
...като смъртта,
а плачът в очите ни наподобява развеселените от нищото клоуни.

В огъня отново аз не се откривам,
не, че искам да се сривам.
Целта ми скъпа е и всичко скъпо свикнал съм да скривам.
Скритото забравям, после питам се "Къде е?"
Но пък грижи не полагам
пак да го откривам.
И така умирам цял живот.
Мисля си  поне да бях активен, маниакален патриот -
истински и борбен,
като счупен кораб в бурното море,
като птица срещу силен вятър,
счупени криле!

В миналото ме застигаха въпроси,
по различни теми, яростни, но неконкретни, боси.
Изправих се да полетя, но да полетя не можех...
да кажа, че не исках , ще е много силна дума.

Не! Не искам да се премирявам, та нали така аз себе си предавам!
Не, че е за първи път, но не искам пак да стъпвам бос по този кален път!

Опетнил съм вече всичко,
милото другарче,
себе си дори,
Майка си предадох, 
мащехата ме разкри...

И сега  сами, пак боси
потегляме по новия си път
за да намерим с вас спокойствие
във НОВ душевен КЪТ!