Минават дните и се чудя:

- Какво пречупи се в мен?

Дали страхът от болестта,

смъртта или живота,

сковава постоянно мисълта?

Несигурност и плахост чужда

са пуснали дълбоки корени в моята душа.

И колкото да искам, аз не мога

да се позная в този свят сега.

Намразих думите, които уж описваха душата,

в толкова лъжи са вплетени сега,

и смисълът изгубва се по пътя им

в нишки от лъжи и лицемерие без край.

Май истинското в живота ни изчезна,

останали са само тайните сега,

ограбихме смисъла на думите,

в лъжи изричайки ги всеки ден.

Така и не разбрах какво се случи.

Как аз попаднах в пълен мрак,

макар че непрестанно търся светлината,

светлинен лъч, предназначен за мен.

Надявам се, не, просто зная,

че трябва да открия път за мен,

да счупя клетката, възпираща душата,

и да оставя смелостта да бликне пак от мен.

И колко каменни стени ще трябва да разбия,

за да открия аз отново моята душа,

да възродя в нея светлината,

която озаряваше ме всеки миг.

Как искам да открия аз отново

наивността по детски, щастието

и радостта от всеки следващ ден,

и любовта, изпълваща сърцето,

да пусна аз навън да полети,

да ми помогнат аз да върна

изгубената вяра в света край мен.

Наистина, аз вярвам и се моля

животът пак да отреди ми шанс

да бъда аз човекът, който зная,

че е готов по своя път да продължи…