Стихове без смисъл, те ще са чудесни -

с  добра мелодия  във песен се превръщат на мига.

И сякаш ги дочувам - ту по-широчки или пък  лекичко възтесни,

прескачат като пуканки в гореща - чак до розово тава:

Животът  е дълбоко смислен като цяло…

Или безсмислен като вчерашен скандал?

Защо се раждаме, и учим,

                                               парим своя дух и тяло-

за да завършим пътя си дотам –

                                              откъдето се е той създал?

Защо създаваме децата си – къде е смисъла и там?

За да повтарят грешките ни?

За да приемат по-жестоки удари от тези –

                                               понесени от нас, в делата си?

Удари от които тях боли, но в пъти повече боли и нам.

Мирът дали безсмислен е - щом армии отглежда,

които го даряват със война?

Войната ражда  смърт и още смърт, но с нея и  надежда.

Надеждата за мир най-силна  е една.

Защо изтънчено и деликатно е доброто,

а лошотията всеядна  винаги наглее?

Защо, защо?

А може би защото -

         безсмислието и  над  тях владее.

Безсмислен е денят ни и слънцето – засмяно.

Навярно липсва смисъл в настъпващата тъмнина.

Безсмислени за някого са тези стихове –

                                                    написани набързо, „на коляно“,

в очакване на утрото и тихата небесна синева.