Калпава приказка

Затвориха небето, а пъкълът - отсреща.

Остана раят - сламка за спасение.

Земята между тях – навярно се боеше,

но ние по оста обичахме легенди.

А бяха дни и сто сгрешени срещи,

горещи стаите. Хотелски тесни.

Вратите бръщолевиха смирено,

слугински верни и безгрешни.

Да слезеш в пъклото – какъв ти грях!,

че то си беше дяволски пенливо,

а дяволите – бивши херувими,

принцеса, ме направиха, и половина!

Бях в центъра на ада.

Доведената дъщеря (без наглите принцеси),

най-сетне снесе шанса си (веднъж на век!).

Но дръпна път и ги отнесе.

И ето ни след сто години:

без принц умува конят,

пантофката – да си умреш от смях!,

изронена земята от пороя,

и прах! Слугински битов прах!

Един посърнал ангел, клоунеса

гасят върху гърба на спомена

ненужни като торни бръмбари

думи, думи, думи...

Не сме любезни, само възрастни.

Едно небе да се отвърже,

при ангелите ще потърсим

малинов пай от милосърдие

извън сюжета на разсъмване.