Каменно се блъска сърцето,
а водата отнася вихъра на болката.
Вълни, а душата ми прелива,
спорят те, с кои са по-силни...
Нежните ми рамене болят
от ударите на думите.
Онези думи, които се молят
на сълзите да не потекат,
да се усмирят.
Но те са непокорни,
спускат се по бузите
и се сливат с розовите устни,
загорели от изстинали чувства...
Някъде си, а аз умирам от самота,
от тъжните напеви на врабчетата....
Бира, след бира, после -
успокоителни.
Любима ли съм?...
© Ана Янкова Todos los derechos reservados