Капитаните никога не плачат
Щом мама, татко и аз
стигнем в морската градина на Бургас,
весело заиграва с косите ни бриза,
надува като платно детската ми риза.
Обичам го много на Бургас морето,
над него лазура високо в небето,
самотните чайки, снежно бели,
ниско над вълните волно полетели.
То кани ме с плясъка на вълните,
разбили тяло на моста в скалите,
да ида долу, на плажа да постоя,
не мога на поканата му да устоя.
Затичвам се по пясъка гол и бос,
няколко пъти забивам нос,
радостен нагазвам в плитките води,
с хлад обливат ме солените вълни.
В своята черупка малко раче
виждам по дъното настрани да крачи,
над него рибка палава - лудува,
спокойна до нея медузка плува.
Вълна голяма целия ме заля,
ударих си крачето и ме заболя,
със силен плач поисках помощ,
мама се притече на моята немощ.
- Не трябва така горко да плаче
моето малко, морско юначе!
Ще станеш ти капитан, знам
дете мое, пораснеш ли голям!
С кораб ще пътуваш до далечни страни,
ще бориш на океаните големите вълни,
но знай мое малко юначе,
капитаните никога не плачат!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Никола Яндов Todos los derechos reservados
La obra participa en el concurso:
