Капитаните никога не плачат
Щом мама, татко и аз
стигнем в морската градина на Бургас,
весело заиграва с косите ни бриза,
надува като платно детската ми риза.
Обичам го много на Бургас морето,
над него лазура високо в небето,
самотните чайки, снежно бели,
ниско над вълните волно полетели.
То кани ме с плясъка на вълните,
разбили тяло на моста в скалите,
да ида долу, на плажа да постоя,
не мога на поканата му да устоя.
Затичвам се по пясъка гол и бос,
няколко пъти забивам нос,
радостен нагазвам в плитките води,
с хлад обливат ме солените вълни.
В своята черупка малко раче
виждам по дъното настрани да крачи,
над него рибка палава - лудува,
спокойна до нея медузка плува.
Вълна голяма целия ме заля,
ударих си крачето и ме заболя,
със силен плач поисках помощ,
мама се притече на моята немощ.
- Не трябва така горко да плаче
моето малко, морско юначе!
Ще станеш ти капитан, знам
дете мое, пораснеш ли голям!
С кораб ще пътуваш до далечни страни,
ще бориш на океаните големите вълни,
но знай мое малко юначе,
капитаните никога не плачат!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Никола Яндов Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
