Караш ме да се смея...

Така по детски и така невинно,

така грешно, а толкова красиво.

Преоткриваш. И пораждаш. Сееш с думите си в мен душа. 

Душата на жена, желана само с поглед.

И усмивка.  Дори и само толкова.

Достатъчно. Дотук.

Нищо няма да се случи.

Аз принадлежа на друг.

Но душата ми...

Отваря се към теб. Като пред мъж?

Или просто като пред  човек?

Не зная...

Затова и думите не идват.

Но погледите  ни се сливат.

Усещаш го и ти, нали?

Така е.

Виждам как ме гледаш...

В усмивката ти има и искра.

Запалва ме някак си по детски,

но горя като жена.

И въпреки това е чисто.

Дали защото ще е само в мисълта...

Не зная.

Но сърцето ми трепти. 

Сякаш пламва в миг искра.

И когато те погледна...

Сякаш гледам те с душа,

а ти отвръщаш ми със твоята.

Думите дори излишни са.

Но не спират да текат...

Като реки през пролетта...

Вливат се във океан от чувства,

радост... и мъничко тъга.

И зная, ще ме пуснеш,

аз пак ще отлетя,

но в мен си, някак ще те пазя,

като тайна, скрита от деня.

Ще се връщам и ще спирам,

щЩе си почина на брега,

после пак ще отпътувам...

По работа и по дела.