По пътя в локвите водата неспокойна,

шуми под капките на падащия дъжд.

А слънцето с усмивка непристойна,

като девица любопитна, топла, знойна,

отблъскваща ухажване на мъж,

под облаците скрива свойта плът.

Земята се намусва. И сърдито

в гримаса кална своето лице,

показва на небесното корито,

надвиснало над нея в неприкрито,

желание - с порой да изпере

и най-закътаното земно петънце.

Настана спор.

Природата се люшна.

Небето се разсърди

и със гръм,

светкавица изпрати лъкатушна

в полята на земята непослушна,

която му отвърна с тътнещ звън -

разлял се в ехото,

от хълм, на хълм.

Картината обърка се нелепо

и летния прекрасен,чуден ден,

избяга от тъмата надалеко,

като подплашен от ловец, елен.

Настана мрачно,

като в нощ дълбока.

По пътя черен втурна се вода,

клокочеща,

разля се на широко

и тутакси превърна се

в река.

Реката пък, надолу се прекъсна,

където хоризонта своя шлюз,

поставил беше, пред водата мръсна -

за да възпре, напиращата "слуз".

Отатъка, зад линията права,

светлееща със бледа светлина,

навярно нейде някоя морава,

разцъфнала е свежа в утринта.

И сигурно полята там, са тихи,

и клюмнали от зреещи жита,

а бурите, напомня с бледи щрихи,

изчезваща, угасваща дъга.

Добре е, че браздата хоризонта,

поставил е със сигурна ръка,

че бариерата, е разделила "фронта",

от сладката омара, на "тила".