По пътя в локвите водата неспокойна,
шуми под капките на падащия дъжд.
А слънцето с усмивка непристойна,
като девица любопитна, топла, знойна,
отблъскваща ухажване на мъж,
под облаците скрива свойта плът.
Земята се намусва. И сърдито
в гримаса кална своето лице,
показва на небесното корито,
надвиснало над нея в неприкрито,
желание - с порой да изпере
и най-закътаното земно петънце.
Настана спор.
Природата се люшна.
Небето се разсърди
и със гръм,
светкавица изпрати лъкатушна
в полята на земята непослушна,
която му отвърна с тътнещ звън -
разлял се в ехото,
от хълм, на хълм.
Картината обърка се нелепо
и летния прекрасен,чуден ден,
избяга от тъмата надалеко,
като подплашен от ловец, елен.
Настана мрачно,
като в нощ дълбока.
По пътя черен втурна се вода,
клокочеща,
разля се на широко
и тутакси превърна се
в река.
Реката пък, надолу се прекъсна,
където хоризонта своя шлюз,
поставил беше, пред водата мръсна -
за да възпре, напиращата "слуз".
Отатъка, зад линията права,
светлееща със бледа светлина,
навярно нейде някоя морава,
разцъфнала е свежа в утринта.
И сигурно полята там, са тихи,
и клюмнали от зреещи жита,
а бурите, напомня с бледи щрихи,
изчезваща, угасваща дъга.
Добре е, че браздата хоризонта,
поставил е със сигурна ръка,
че бариерата, е разделила "фронта",
от сладката омара, на "тила".
© Бостан Бостанджиев Всички права запазени