Изящното лице, понякога така игриво,
непредсказуемо е като пролетно небе.
Само преди миг изглеждаше тъй мило,
а сега с презрение разсича ме на две.
Непокорните очи блестят от злоба дива,
от яд едвам поемаш дъх.
Кълна се, с поглед можеш да накараш даже
и колосът да се почуства плъх.
Тъй нежните ти обичайно устни,
озверели, носят се във боен танц.
Замерват ме с обиди, по-ужасни,
отколкото допуска нежният ти гланц.
С поглед мъжки, със изпънат като струна гръб,
срещу теб седя с високо вдигната глава.
Гордо чакам острието на палача груб,
приело формата на твоите слова.
Но сърцето си да стене тихичко долавям:
„Не, недей и този път!
Не изричай думите отровни, чувствам ги
тъй, както нож, потъващ в плът!”
И чудо! Лъч пробива тази пагубна мъгла,
дошло е време словесният порой да спре!
Изведнъж небето пролетно се прояснява,
усмивката отново по лицето ти снове!
© Никола Todos los derechos reservados