Тичаш, ветре, през поля и гори!
Неуморно по пътя си тичаш.
Не те плашат нито скали,
нито океанските бурни вълни.
Но, когато задъхан, уморен и утихнал,
спираш смирено в градчето ми сиво,
напомняш за себе си, макар и притихнал,
колко нежно и кротко можеш да свириш!
И с лекия повей, косите ми пак да разрошиш,
а после със сила, някак си да ме побутнеш,
да усетя с дъха си – дъха ти студен,
но да напомниш за себе си,
тъй както аз на себе си,
че понякога, мили ми ветре,
като тебе съм буйна, студена,
но мога да бъда и толкова нежна!