Мантра ли, клетва ли бяха
думите - с тях ме ориса.
Цял живот те ме следяха
като прокоба неписана.
Тупвах със крак пощуряла,
щом ги отрониш с усмивка,
но и до днес не разбрала
смисъла, с малкото свиквах.
Чувам те, още те чувам:
Като за тебе - бива!
Мярката за съществуване.
Мамо, но аз съм жива!
© Мария Панайотова Todos los derechos reservados