Казаха ми да забравя,
казаха ми да подмина,
казаха ми, че за мен ще е по-добре,
за нея вече да не мисля.
Минаха години,
смисъла не вижда,
може би така обичам
да страдам за една любов, която ненавиждам!
Сега тя е с пръстен,
за мен си спомня,
иска да ми каже нещо,
но мълчи си.
Дойде време, във което вече тя не ме вълнува,
сърцето ми от нея не се страхува.
Спечелих ли или загубих?
това е вечният въпрос.
Нощите болезнени потънаха в мъглата,
спомените изгарящи, като снимка избледняха.
Сега не чувствам нищо в моя ден,
което да ми казва, че жив съм още .
<Авторско>
© Бойко Димитров Todos los derechos reservados