Вечер живея в различен свят.
Свят уютен, познат.
Вечер политам
и чувствам как душата ми немила,
от болка се свила,
тихичко стене
там... някъде дълбоко в мене.
Вечер излитам от тежкия ден,
изтъкан от неволи
положил върху ми оловни окови.

Сега съм една,
сама,
насред хората...

Унесена рея се в моите мечти за "по-добрите дни",
но ето, пристъпвам сега на прага на нечия врата.
Уви, не трябва да позвъня.
Мой дом бил е това...
И немощ обзема моите разперени крила.
Плахо поглеждам надолу сега...
В тоз миг невзрачен с грохот светът ми се срутва...
А летях тъй високо...