Кокошката по папагалски
В забутано кръчме́ „Бие́н веню́“,
над стогодишен, дребен папагал,
редовно крякал дневното меню,
с едно око, докато зорко спял.
Кокошката се трудела навън
и щом сама яйцето си отчува,
откудкудяквала го и насън
да кажат – вижте, напънът си струва!
От кухнята се диплел мирис гъст
на лой и три камари сладък лук.
Опитвал гозбите готвачът с пръст,
тъй гонейки и злия махмурлук.
Задружно с чикане и кудкудяк,
(е, никой тук отдавна не отбивал),
разбирали се тримцата та чак
кокошата бълха била щастлива.
Готвачът на идалго имал вид
и вестници не мятал за подпалки.
Четял ги между люспи от кромид,
докато греел старите пищялки.
Пописвал от духовна превъзбуда.
Над листите се трудел вече век!
От три живота нощем все се будел
и пишел, бришел... личния завет.
Като закъкрил смядовският боб,
с оранжев патладжан от Странджа
на свещите с фитили от коноп
(газта пестял за сложна манджа),
меракът му започнал да расте,
душата му на сухо да преглъща:
да се облажи с лютичко кюфте
мечтала тя в духовната си къща...
... И сочно да е, мазно и горещо,
с дебел комат от пухкав хляб...
Пернатият акъл му дал насреща:
„Сготви кокошката, че аз съм сляп!
От мен щом вкусиш и ще ослепееш,
а от кокошката – ще полетиш!
В най-краен случай може да пропееш,
бон апети́! – римува се с аперитив!“
От ден до пладне Гунчо се почесал,
свари́л яхнийка от кокоши крак,
ни ли́́тнал, ни пропял, ни снесъл,
но откъде сега яйце с мерак?
Напънал се, но отговор не идвал...
ни свисше, а не бил съвсем глупак.
Поет е, как тъй без яйца, не бива!
Как ще излъже гладния тумбак?
Пернатият престанал да се фука,
препъвал се, не бил така напет.
Кога ли на кръчмаря ще му щукне
да хапне друго, няма ли омлет.
А сняг затрупвал горските пътеки,
какво да прави, за да се спаси
и да не стане зян, наместо шпеков,
макар че твърде кльощав бил, и син?
Да търти, ала Гунчо нямал мира
и дращел денонощно по стените,
римувал всичко без да спира,
сал фенките му да си легнат сити...
Но ето че дошла му прясна мисъл
и рекъл – „Гунчо, аз съм твоя муз!
Кокошката с перото ме ориса
за талисманче да ме гледаш... плюс,
да хвъркам радостно, да цвъкам моите...
свободен!, ... както ги редиш и ти
брилянтно римите... не както дойде,
а както тъй талантът те слети́́!“
Така в „Бие́н веню́“, кръчме́то старо,
в менюто на поета-папагал,
до днес битуват всички рими даром,
а той раздава ги с любов, без жал!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Красимира Чакърова Todos los derechos reservados
ааа, Дени, разбирам те, ако си започнала предколедните пости 
