Земята изстина. И светлите дни
са по-заменими от ярки мъгли.
Земята изстина и няма цветя.
Мирише на зима. Сутрин – на слана.
Гората изстина и всички дървета
голи клони сплитат с снега от небето.
Водата изстина и скри се дълбоко
под лед-пелерина. Замръзна потокът.
Потриват ръце призраци, таласъми.
Земята изгуби онези такъми,
с които ги гони във дупки, пролуки.
Денят се изплаши. По-кратко е тука.
Зората е някак караконджулски сива.
Кокошки не крякат. Слънцето унива.
Къделени облаци в небосвода тъчат,
с бели шалове тъжни града да облечат,
да залостят светлини и хора в къщите,
да обковат с капчуци, с хрема да ни намръщят.
И бързат, работят нечистите сили
за малко поне да ни видят унили,
защото знаят – срокът им изтича,
щом всичко навън започне да се кичи.
След хартиени снежинки по стъклата
и орехи, и плодове във купа,
нахлува неостаряваща елхата,
с гирлянди и кристални топки да се затрупа.
Чорапи висят от камините,
цветни лампички – по прозорци, фасади
и бяло-червени шапки всички имат,
и купуват, опаковат, под елхата слагат.
Голи клони и пуканки стават сурвачки,
а готвачките трупат ли, трупат трапези.
Вместо грип и кашлица, шейни и играчки
детските усмивки ще извезват.
Празник прави земята от изстинала пищна.
Снегът превръща се в бална пелерина,
студът – в повод за сбирка пред огнището,
а в Коледа се превръща зимата.
И един добър дядо, с червена абичка,
таласъми и дяволи, зли сили, всички,
заключва в забравени мазета и тавани,
където лятно време редом с мишките се хранят.
И тихо чакат те в забрава,
докато с веселие, глъч и музика се гощаваме,
отново часът им да удари,
когато свършат празниците през януари.

06.12.2011г.
гр. Сопот