на Пламен Ставрев
Колко листи мълчат побелели!
Колко струни без пръсти ръждясват!
Колко песни пред припев са спрели,
а звездите със утрото срастват!
И когато пътеката свърши,
нищотата все пак продължава.
Спомен можеш с камшик да завържеш,
но без жито не меси се хляба.
Колко зъби, сълзи са захапали,
а езика трепери, мълчейки!
Тя, душата прилича на вятъра, ...