Колко...
на Пламен Ставрев
Колко листи мълчат побелели!
Колко струни без пръсти ръждясват!
Колко песни пред припев са спрели,
а звездите със утрото срастват!
И когато пътеката свърши,
нищотата все пак продължава.
Спомен можеш с камшик да завържеш,
но без жито не меси се хляба.
Колко зъби, сълзи са захапали,
а езика трепери, мълчейки!
Тя, душата прилича на вятъра,
вместо знаме - развява жалейки.
Колко птици си губят перата
в злободневния порив нагоре!
Как дрънчат на душата стъклата
щом изсъхне поредният корен!
И от нищото пада завеса,
и студее подгрятата сцена.
Тишината трепти като песен
на шуртящо прорязана вена...
© Валентин Йорданов All rights reserved.
