Всеки път щом в очите те погледна, 

дъхът ми секва.

Дали ти причината си за мойта промяна,

истината навярно никога няма да узная.

С медния си глас 

ти караш отново да пламва

огънят в мен, потушен отдавна.

Всяко едно чувство,

сподавено в мен

болезнено напира,

възвръщайки спомен далечен:

Неотдавна можех да извършвам грехове,

молех се за опрощение.

Неотдавна бях изгубена в мечти,

от скоро превърнати в спомени.

Неотдавна отричах се аз от дома,

в който цял живот раста.

Неотдавна бях изгубена,

отчаяна дори,

но в миг света се претвори,

а живота-опрости.

Но въпреки това

навярно вечно изгубена е моята душа.

Макар с погубено сърце

и изстрадало от мъка лице,

аз все продължавам да живея

и никога не спирам да копнея.