Всеки път щом в очите те погледна,
дъхът ми секва.
Дали ти причината си за мойта промяна,
истината навярно никога няма да узная.
С медния си глас
ти караш отново да пламва
огънят в мен, потушен отдавна.
Всяко едно чувство,
сподавено в мен
болезнено напира,
възвръщайки спомен далечен:
Неотдавна можех да извършвам грехове,
молех се за опрощение.
Неотдавна бях изгубена в мечти,
от скоро превърнати в спомени.
Неотдавна отричах се аз от дома,
в който цял живот раста.
Неотдавна бях изгубена,
отчаяна дори,
но в миг света се претвори,
а живота-опрости.
Но въпреки това
навярно вечно изгубена е моята душа.
Макар с погубено сърце
и изстрадало от мъка лице,
аз все продължавам да живея
и никога не спирам да копнея.
© Емма Костадинова Всички права запазени