Заседна Корабът във плитчината,
изскърца глухо, след това замря,
обгърнат в пясъчни обятия!
Застина той и своята съдба,
зачака смело, но и търпеливо;
към Бога не отправяше молба.
Деня посрещаше в морето диво,
загледан в пурпура омаен,
а го изпращаше с печал и мълчаливо.
Нощта посрещаше застинал и с тъга,
звездите трепкаха далеч, в безкрая,
но пак в осанката му нямаше молба.
И в кръговрата непрекъснат и потаен,
вълните милваха го нежно със ръка
и влагаха във любовта си блян незнаен.
Стоеше Корабът – гигант изправен
и гниеше със времето в солената вода,
съдбата го отхвърляше, самотен и забравен!
© Ангел Филипов Todos los derechos reservados