Какъв бе този сън,

обгърнал ме със забрава.

Коя съм? И какво се случи?

Какъв е този свят?

Как всичко спря

и мракът плъзна в живота,

мъглата плътна всичко скри от мен.

А влагата обхваща обездвижени кости

и иронично се надсмива над безсилието в мен,

прониква плесента с ръце жестоки,

обхваща мозъка и спира мисълта.

Окови тежки смачкват ми ръцете,

задъхвам се и искам да крещя,

не стига въздухът, разкъсва дробовете,

очите търсят помощ, но уви…

Сама съм - натежава сивотата

в света край мен и моите дни.

И зная, трябва аз да счупя

окови тежки, па макар дори

плътта болезнено да се разкъса

и костите в мен да се строшат.

Как искам мощен ураган да връхлети

и с вихри силни той безмилостно да помете

и мрака, и мъглата в моя сън…

Поемам въздух.

Викът раздира дробовете,

кръвта пулсира в моето сърце,

във всяка клетка завръща се животът,

и с мощен тласък той изхвърля плесента,

отново виждам, чувствам и живея,

прогонен е кошмарът от съня.

Сега над мен е нощното небе,

с обич гледа ме луната,

изгонва всички мои страхове

и пак спокойно е в душата.

Звездите ме обгръщат с топлина,

магични приказки шептят в мрака,

усмихвам се и казвам - Лека нощ,

прогонен е кошмарът надалече…