Празна стая,

приглушена светлина.

Стени без врата, прозорци,

тишина.

Без звук блуждаят мислите ми,

в самота.

Измамно е това спокойствие и ето, че изтръгнато е то от корен

когато чувам глас тих, нашепва ми отгоре.

Уж е нежен, но словата не разбирам,

вдигам поглед, да съм спокоен спирам.

Наглед заплаха няма, но усещам бодване в сърцето

безброй игли студени по тялото ми плъзват, ето

наместо радост от безгрижие и мир

в ужас потъвам целия като във вир.

Умът ми трескаво опитва думите да разбере,

но подобно на слепец, опипващ въздуха

е неспособен да прозре.

Страхът като кървяща рана, не спира да се разпростира

всяка друга мисъл и емоция блокира.

От стая без врати, прозорци няма да избягам,

и без друго неспособен съм дори да се надявам.

Отчаянието е като болка и век е всяка секунда,

но ето, че гласът угасва, като песен мудна.

И в тишината предишно присъща,

и в тъмнината така вездесъща

личността ми бавно оттича

и със нея страхът ми се стича

Сега вече нищо не нося,

в последната мисъл проблясва въпроса.

„Коя си ти? Неканена гостенка или дълго очаквана, в самота.

Ти си, нали?

Смъртта.“