Празна стая,
приглушена светлина.
Стени без врата, прозорци,
тишина.
Без звук блуждаят мислите ми,
в самота.
Измамно е това спокойствие и ето, че изтръгнато е то от корен
когато чувам глас тих, нашепва ми отгоре.
Уж е нежен, но словата не разбирам,
вдигам поглед, да съм спокоен спирам.
Наглед заплаха няма, но усещам бодване в сърцето
безброй игли студени по тялото ми плъзват, ето
наместо радост от безгрижие и мир
в ужас потъвам целия като във вир.
Умът ми трескаво опитва думите да разбере,
но подобно на слепец, опипващ въздуха
е неспособен да прозре.
Страхът като кървяща рана, не спира да се разпростира
всяка друга мисъл и емоция блокира.
От стая без врати, прозорци няма да избягам,
и без друго неспособен съм дори да се надявам.
Отчаянието е като болка и век е всяка секунда,
но ето, че гласът угасва, като песен мудна.
И в тишината предишно присъща,
и в тъмнината така вездесъща
личността ми бавно оттича
и със нея страхът ми се стича
Сега вече нищо не нося,
в последната мисъл проблясва въпроса.
„Коя си ти? Неканена гостенка или дълго очаквана, в самота.
Ти си, нали?
Смъртта.“
© Георги Стоилов Все права защищены