Къде е пламъкът любовен? 
                          Къде е смисълът вековен? 

Случва се
 да изрича е думи, 
от които боли. 
Все по-рядко
шептим такива, 
от които се влюбваме. 

Често мислим:
Имам всичко на света, 
но защо не съм щастлив? 
Нима всичко е да си влюбен
и "обичам те" 
сърцето да крещи. 

Защо любовта 
ни кара 
да бъдем други. 
Крием се, 
лъжем се, 
искаме и се мразим. 

Понякога вярваме - 
всичко е предопределено, 
а друг път - 
щом чувстваш съдбата, 
че променяш - 
истинско е. 

Непрестанно рисуваме мечти. 
Ключ от съдбата вечно ни отбягва, 
Защото временнен пристан
не става мост над реката. 

Но винаги боли, 
страдам от това, 
че знаем - 
щастливи можем да сме, 
но самите ние не си го позволяваме. 

Нима непознатите очи

могат да откраднат 
нашите души?! 

Пази се от демони, лъжовно красиви. 
Те галят, сграбчват, изстискват 
и захвърлят. 

А дали вече

знаем да обичаме, 
може ли да бъдем обичани, 

когато самите ние не желаем да обичаме?! 

И има ли вече 
чисти души 
такива с тези сродните светове 
или хаосът, безсмислието, грехът
в коравосърдечна черупка ни затварят