Проникна в мислите, задигна мечтите,

а сърцето прибра в старата си колекция от сърца.

Гордостта отдавна нямаше роля в тази пиеса

и затворена в твоята омагьосана клетка,

Земята бе някак чужда за мене, исках да

полетя, да се отърся от своята обич,
да сваля оковите, друг да прегръщам.
Но ти все пленяваше моята мисъл,

усещах те, сякаш дишаше в мене и
след никого не тъгувах, както за тебе, 
а друг да обичам – все не достигаше нещо,
бързонога пак при тебе се връщах,

Зърнех ли те - света преобръщах.
И когато тръгна си – на себе си не приличах.
Ти бе толкоз студен, безразличен, 
питам се как умеех да те обичам...