Когато слънцето за сетен път загасне
и няма вече помен и от нас -
ти знай, че тъй - макар напразно,
бленувал съм те до последно аз.
Ти знай, че аз не те изпуснах,
през мислите ми да си идеш крадешком.
И споменът за жарките ти устни,
семейство бе ми, стряха, дом.
И нашите дихания несподелени,
тежаха - знай - тежаха непрестанно.
Ала останах сляп за изкушенията.
Избрал бях теб. Дори и като рана. ...