Когато слънцето за сетен път загасне
и няма вече помен и от нас -
ти знай, че тъй - макар напразно,
бленувал съм те до последно аз.
Ти знай, че аз не те изпуснах,
през мислите ми да си идеш крадешком.
И споменът за жарките ти устни,
семейство бе ми, стряха, дом.
И нашите дихания несподелени,
тежаха - знай - тежаха непрестанно.
Ала останах сляп за изкушенията.
Избрал бях теб. Дори и като рана.
Дори да беше хлад и безпощада,
жестокост, безразличие, порой -
мечтаех теб. И моята награда,
бе най-голямата. Да бъда твой.
Да бъда този - който заслужаваш.
Дори да ни деляха светове.
Ти знай - че аз не те предадох.
Дори да си създавах врагове.
Безумие е. Със което се гордея.
Макар, че ти не беше моя - зная,
проклет аз щях да бъда ако не успеех,
да стискам любовта към теб до края.
Когато слънцето за сетен път загасне
и няма вече помен и от нас,
да знаеш, че шептейки пожелавах си,
до теб да легна за последно аз.
© Александър Охрименко Всички права запазени