Сред навалицата хора,

натъпкани като вакуумирани сърми в тесния автобус,

аз се чувствам тъй сама...

В гърдите ми е черна дупка -

засмукала самата ми душа.

Гола съм - съблече ме от всичките стени,

старателно зазидали ме в безопасност.

Защо ти трябваше? Сега така боли...

И само наблюдавам безучастно...

Как в главата ми се разиграва

добре познатият спектакъл.

Отдалеч приканваше ме със отворени обятия, 

готов бе да ми дадеш света.

"Ще излекувам раните ти" каза...

След дългата ти упоритост ти повярвах,

отворих вратата, протегнах ръка...

Секунда само, преди да те докосна,

зад теб изкочи черен демон и назаде те повлече...

Виждам как те дави със катранен дъх...

Как искам да помогна,

да ти дам от свойта светлина...

Зная, зная че не мога - битката е твоя.

Но през отворената ми врата

нахлуват мойте черни сенки,

виж - вече са ме обградили,

нямам въздух, нямам сили,

въздухът си ти...

А ставаш по-далечен с всеки залез.

И автобусът си върви -

пълен с вакуумирани сърми, 

и мен - охажвана от тъмните си демони.