Като под индиго
дните все едни и същи си вървят.
Суркат се да търсят пътищата на мечтите,
после спихнали мълчат, 
Живия живот безмилостно, 
място им отрежда,
в настъпилата тишина,
и от нея плахо се процежда скърцане
на оцеляла мъничка мечта.
Сутрин хладно, плахо,
оптимизъм мислите редят,
после дишаш, дишаш,
ден след ден,
въздуха отровен,
на света от лакомия обладан! 
Кво ли сбъдна твоят ден,
от детския ти сън,
там де от мечтите запленен,
кули вдигаше небесни? 
Кулите сега са отлетели! 
Даже сенки не личат! 
С болка, сутрин спомена те буди
и те държи да тичаш през деня! 
Сигурно е болката на радост, 
търсена и чакана в живота,
а  деня под хапчета от рано,
почва да блести!
Кулите !? 
Къде отнесе ги живота.
Там от ляво, нищо не боли!

Максим Велков