Догаря цигарата бавно
в мраморния пепелник,
тя си отиде безславно,
но ще помня нейния лик.
Без вик тя си отиде,
бавно тя бе изгасена,
след нея нова ще дойде,
но и тя ще бъде победена.
Така въртят се в кръг нещата,
след първата идва и другата,
без да я попитат "това ли ти бе мечтата",
докато се усетиш, свърши ú кутията.
Кутията свърши, но не и парите,
защо не отида да си взема още една,
така минават бързо и дните,
а всяка от тях е "последна".
Но както денят не е последен,
така идва кутията нова,
вече се чувствам засрамен,
че на порока аз съм отдаден.
Но какво, това е просто кутия,
а това вътре са просто цигари,
защо не си взема аз хартия
и тютюна в нея да свия.
Ще свивам, ще си пуша,
но докога ще го правя,
от порока няма ли да се отпуша,
но и този път май ще забравя.
Ето, това вече е последната,
да наистина дойде и нейния ред,
наистина няма да е поредната,
но как стигнах до този ред...?
© Димитър Стоянов Todos los derechos reservados
Отказвай ги докато си млад, че колкото по късно, толкова по трудно