Към Рая

2 dic 2014, 7:46

Poesía » Civil

504 0 2

Нагоре, нагоре, към Рая,

далеч от прогнилата земя,

тръгват към светлината на деня

с устремени погледи в безкрая.

Тръгват, ала не знаят:

за Рая ли са или не?

Не чакат някой да ги отведе

Към светлата топла омая.

По стълбичка вита – превита

да се изкачват започват в миг,

изпращат те поздрав велик

на птиците, що бързо прелитат.

Но на стълбата краят не излиза,

изпотява се всяко чело.

А колко хубаво би било,

Раят към тях сам да слиза!

И тогава, и тогава,

Човекът поглежда надолу,

надолу към вечната злоба,

към вечните шум и врява…

На земята властва нощта.

Сякаш скрила в себе си тайна,

на човека се струва омайна,

украсена от точки светлина.

В тази секунда Раят изгубва

своя блясък и сила измамна,

човекът отново от греха е грабнат

и полита надолу погубен…

Раят остава сюблимен, но пуст!

Защо? Творецът не знае,

а долу е весело, хоро се играе,

любовта е грях, животът – лукс…

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

Xadess (Дилян Георгиев)

2014-12-03T00:45:25+02:00

Благодаря много за признанието! Това ме радва много!
poem_lady (Фери)

2014-12-02T18:19:58+02:00

"Но на стълбата краят не излиза,
изпотява се всяко чело.
А колко хубаво би било,
Раят към тях сам да слиза!"
Толкова мъдрост и познание прочетох между тези редове, че сега това официално е едно от любимите ми произведения в сайта. Тази тематика е неизчерпаема, но при теб виждам една ясно изразена и завършена идея, поднесена с вкус и усет. Трудно бих могла да намеря нещо в стихотворението ти, което да не ми хареса- форма на съвършенство от където и да го погледнеш. Страшно много ми допадна!